Дърветата викат, и животните, и звездите викат: Изчезваме! Две ръце, чак до небето, поникват от всяка живинка и молят за помощ. С колене, прилепени към брадата, с ръце, прострени към светлината, с извити назад ходила — като кълбо се е свил Богът във всяка молекула на плътта.
Разчупвайки един плод, като Него ми се разкрива ядката му. Разговаряйки с хората, Него съзирам в гъстия им, от лепкава кал мозък.
Във всяко нещо се бори Богът, с ръце, прострени към светлината. Коя светлина? Онази извън и над всяко нещо!

 А Бог ме поглежда със страх и любов — друга надежда си няма — и казва: "Този Екстатик, който ражда всичко, радва се на всичко и всичко погубва, този Екстатик е моят Син!" 
Нашият най-съкровен човешки дълг е не да изясним и да осветлим ритъма на Божия път, а да съразмерим с него, доколкото можем, ритъма на нашия малък, краткотраен живот.
Само така в сътрудничеството с един Безсмъртен ние, смъртните, успяваме да сътворим нещо безсмъртно и непреходно.
Само така можем да победим дребнавото, смъртния грях, да победим теснотата на нашия ум, да превърнем в свобода робството на пръстта – материята, която ни е дадено да обработваме.
Земята е като семе поникнало в гънките на мозъка ми.

Съмишленици сме в опитите си него да "изчанчим" от схоластиката и псевдо консерватизма на популярните корумп християнски култови системи обсебили смисъла и съдържанието в понятието Църква... Невъзможноста да се "обхване" в думи, мисли, дори представи от безгранично въображение Неизказуемият, Непостижим Славен и Велик Творец, когото за удобство зовем Господ Бог е осъзната и настолна тема в битността на Казандзакис. ... " Дух Господен е връз Мене, затова ме помаза да благовестя на бедните..." е от първата проповед на Иисус. И Казандзакис проповядва подобно българите богумили: Вярвайте, но не бъдете суеверни... И лицемери като полуобразованите дюмбели попове и "образованите" им схоластици лицемерни во Истинския Христа епископи - техни наставници и дуОвни водачи... Казандзакис е лице за истинска - човешка - нравственост без преструвки и лицемерие.

Толкова ми хареса коментара ти, че за малко да не отговоря, търкаляйки го като вълшебна перла между небцето и мастиления си език, вкусвайки го буква по буква няколко пъти. ;)))
Любим ми е Казандзакис защото е жив, плътен и ефимерен едновременно, сияещ, вкусен, вълнуващ, пробуждащ образ, който се среща във всяка една от общите ни вселени. Харесвам всички негови нагорнища и надолнища от думи, смисли, кал и кръв, с които вълнува пламъчно душата ми. :)))

"Алексис Зорбас" не можах или не стигнах да го прочета. Но виж, филма съм го гледал много пъти.

Наслада - най-точната дума за възприятието ми в момента!:))) Благодаря, Дела, благодаря и на kossef за чудесния коментар.
Много точно заглавие! И този цитат от може би най-силната част "Отношението между Бог и човек:"
"Нашият най-съкровен човешки дълг е не да изясним и да осветлим ритъма на Божия път, а да съразмерим с него, доколкото можем, ритъма на нашия малък, краткотраен живот."

Колко вярно! Само с успоредяване на нашите човешки закони с неписаните закони на природата можем да постигнем частица от природната вековечност.
И още - изкуших се да поцитирам малко за този величав вик и от мъдростта на Зорбас:):
"Да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На, както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора - всички да се прегърнем?"
Мъдрецът Зорба... Великият Казандзакис, издигнал единството на човеци, животни, растения, камъни, жива, нежива природа, всичко, сътворено от Бога Творец, до нивото на демиурга.
Удивлява ме начинът, по който си подбрала текста - тази вертикална разгъвка на пространството у Казандзакис, в която пластовете небеса слизат сякаш в едва равнина с природните земни пластове, докосват божествено живеца, влизат не в ума, а в сърцето, и предизвикват у поднебесните творения и вик, и песен, и цъфтеж, достоен за небесата.
„Казах на бадема: Братко, поговори ми за Бога! И бадемът цъфна”. (Сикелианос).
Или черешите на Казандзакис - човекът сам твори своята действителност - според окото и според духа си. Дори небесно селение може сам да си сътвори. Как беше? Имаш четка, имаш боя, нарисувай си рая и влез в него. Не поставям в кавички - цитирах по памет... Или това тук, в "Аскетика": "Този Екстатик е моят Син!“ Велик апотеоз на човешкото!

Накара ме пак да прехвърля "Аскетика". Казват, че била най-четената книга на Казандзакис!
Вярвам го. И ти благодаря, скъпа Дела!

Да си го наваксаш - това е поема отвъд земното човешко, в която "разпасваш пояса и тръгваш да търсиш неприятностите". Един смях от небесата, без който животът сивее.

Видението, пътят и дивият вик на подскока към Бог, нагорнището на всесилието, кодирано в сърцата ни, покорството, свещената служба и чуването на Зова, сплитащ растения, облаци, хора, животни и Бог, това е онзи Казандзакис, който достига себе си чрез нас, както Бог достига себе си чрез хората, растенията, животните и идеите.
«Казах на бадема: Брате, поговори ми за Бог. И бадемът разцъфтя.» си е на Никос Казандзакис. Горе в скобите е името на Ангелос Сикелианос. И веднага ми се прииска да ти подаря част от стиха му „Бог в Рим”:
Над своето страдание играйте, мои братя,
по най-издигнатите стъпала на мисълта си.
Защото само тъй ще стигнете до планината,
отдето ще съзрете път към хоризонта ясен.
Макар и да е дълъг тоя път към върховете,
макар предателството на плътта ни да е тежко,
до билото на гордото страдание стигнете
и там пленете всичко нечовешко!

Близка далечност
Дела Раи

Схоластиците някога пееха вхором
за интенции в Бога вменени с канони
и през времето втурнали порив да спорят
се преслучиха в много житейски закони.

После крайният изход вмени своя поглед,
че животите значат когато сме двама.
И от облаци спрели в небесния погреб
се взривяваха устни дъждовни от пламък.

Оптимистите знаеха вкупом за тайна
от мастилени нощи, вградени в икона.
И с упойваща своя прабездна сияйност
прерисуваха този свят с нови закони.

Днес е време за Табула раза в душите,
от което се учим да бъдем правечни.
И когато сгъстим до незнайност мечтите
преузнаваме своята близка далечност.

Благодаря за чудесните стихотворения!
А за бадема случаят е малко комплициран. Цитатът е от "Рапорт пред Ел Греко", гл.ХIХ "Моят приятел поетът - Света гора". Съвсем на финала, когато Казандзакис вижда цъфналия бадем, казва (перефразирам): Ангеле, ние се скитахме по манастирите на Света гора 40 дни, а ето къде бил отговорът. Спътникът му, Ангелос Сикелианос отговаря, че знае една много кратка песен хайку. Поглежда дръвчето и декламира:
"Казах на бадема:"Братко, поговори ми за Бога." И бадемът цъфна."
Затова поставих в скоби името на Сикелианос, а иначе цитатът е от книга на Казандзакис.
Още веднъж благодаря за одухотворения постинг и за хубавите стихотворения.
Поздрави, Дела!

Вдъхновение, наслада, размисли.Нещо, което те докосва и остава с теб завинаги.

Казандзакис е като сметало на истини и помагало за живота, което те качва в нагорно Небе, давайки ти с цялата си щедрост нагорнището на виталната мистика, която оживява в ръцете на вселенската прегръдка да бъдеш Човек.

Хааа... може и така да е - често процитирани мисли, преповтаряни през времето, сменят собственика си и се припознават като чужди. Казандзакис е с толкова уникален, мъдър, разкошен, богат, цветен слоган, че книги като "Рапорт пред Ел Греко" /беше ми настолна книга цели 10 години - там всяко изречение е мъдрост, която тежи, сее и дава щедро / и др. сменят представите и прекрояват вижданията на цели поколения - от тези, които четат, разбира се. ;)))
Може би само Ромен Гари ме разбърква като Казандзакис с Истини и пребогат речник, стоцветни идеи и чудни гледки към Душите човешки.

От Зорба: "Изтегнах се на леглото, угасих лампата и почнах, според жалкия си нечовешки навик, да отмествам действителността, да `и отнемам кръвта, плътта, костите, да я превръщам в отвлечена идея и да я свързвам с всеобщи закони, докато извлека ужасното заключение, че каквото е станало, е трябвало да стане. Каквото е станало, станало е, защото е част от световния ритъм и допринася за хармонията. И да стигна накрая до отвратителното утешение: каквото е станало не само че е трябвало да стане, но е било и е справедливо да стане."

Сега се сещам за мисли от велики личности, цитирани без кавички в книгите на последващи писатели, които се припознават като мисли на последващите писатели.
Един приятел, който издаде няколко книги ми пращаше да чета първа и да дам мнение за книгата му и аз правех... едри забележки, напр.:
Приписваше като мисъл на Уилям Блейк /той доста е взаимствал от велики автори преди него и очевидно без кавички/, следната мисъл: "Каквото горе, това и долу; каквото долу, това и горе." , а знаем, че това е цитат от Кибалион и един от 7-те Херметически принципа – Принципа на съответствието.
Имаше и други подобни грешки:
Напр. древната мъдра мисъл е на Шекспир: "Дадат ли ти разчертана хартия, пиши накриво.", той я бе прочел другаде и обявяваше в книгата си плагиата за автор.

Една измислена поетеса /наградена на един от многото псевдо-поетични конкурси/ си беше присвоила мои мисли, а един "много известен поет" направо спечели награда с мой стих, който беше развалил, замествайки мои думи с негови тук-там.

Онзи ден пък срещнах една любима мисъл на Елвис Пресли като от Неизвестен автор: "Когато не знаеш къде да отидеш - ела на себе си." ;)))
А пък великата мисъл а Толстой: "Прави каквото трябва пък да става каквото ще." я видях в нета приписана на поне 10 човека. ;)))

Така е. Обредна медитация! :)))
Всички добродетели се освобождават от страстта на плътта. Небетата сгъстяват светлината и се вторачват в светещите хора, за да ги дообогатят.
Но както казва Казандзакис: "Един страстен Ерос прекосява Вселената." И как да избягаш от материята, привличането, гравитацията и пръстта? Няма как освен ако я прекосиш с любов. И в смирение.